Марли и аз
Фенфик
(или нещо такова)
И всички ние помним онзи ден...помниш всички онези дни когато някой идваше да ни види и да реши дали иска да вземе някое от нас.Или по-скоро да ни "резервират" защото бяхме твърде малки все още да ни вземат.Трябваше да постоим още известно време с майка си.На всички ни беше тъжно,че ще трябва да оставим мама сама,но тя ни казваше,че трябва да изпълним дълъг си.Дългът на всяко добро куче - да даряваме с много любов бъдещите ни стопани и да сме до тях в добро и лошо и естествено да внимаваме какво първо впечатление ще направим защото то било най-важно.Това винаги повтаряше тя.
От всички онези дни с най-различни непознати хора аз помня точно един определен.Когато се появиха моите хора.Оказа се,че това е било изненада и жената дори не е знаела къде отива.Когато видя мен и семейството ми много се зарадва.Влезна в кошарката при нас и коленичи.Всички се заблъскахме за да се подмажем на красивата дама.Тя започна да ни гали и да ни се радва,но от всички кутрета взе точно мен в обятията си.Погледна ме в очите и каза,че щяла да ме вземе,но да не казвам на другите.Замахах доволно с опашка.Харесваше ми тази млада двойка и определено исках да бъда тяхното куче.Техния домашен любимец.
Когато поотраснах дойде мъжът да ме вземе.Возих се на предната седалка на голямото возило.Беше върховно.Първото ми излизане в големия свят.Първото ми возене в кола както я нарече Джон,но това беше само малка част от случващото се.Сега щях да отида в новия си дом и да живея там от тук нататък.Докато гледах мъжът изведнъж ми дойде мисълта да се гушна в него.Нали трябваше да изграждам връзка с новите стопани?!Пък и както казва мама "Първото впечатление е важно".Приближих се към мъжът опитвайки се да се кача в скута му...така бяха пренебрегнати няколко мои опита,но накрая всичко си каза думата.Седях на шофьорското място гушнат от новия си стопанин кефейки се на живота си който тепърва започваше.
След като пътуването ни приключи бях посрещнат от една сладка какичка,но срещата ми с нея беше кратка защото бях понесен в голяма къща.Голяма къща или аз бях малък?!Не знам...,но кашончето в което ме сложиха ми беше по мярка.Стоях там сам самичък и скимтях жално.Не исках да бъда сам.Исках да бъда с Джон и да си правим компания.Не си бях представял така идването и живеенето ми тук.Е виенето ми обаче даде ефект и стопанина ми скоро ме взе при себе си.
Приятната млада дама която ни беше посетила в фермата я нямаше.По разговори на Джон разбирах,че скоро ще се прибере.Нямах търпение да я видя.Джон също.Той ме остави в кашончето в гаража и тръгна на някъде със своята кола.Беше ми скучно.Не ми се стоеше сам защото ми беше скучно.Затова и си намерих забавление.Започнах да тичам и скачам наоколо събаряйки всичко.То на свой ред се разпиляваше по пода и кръглите неща започваха да се търкалят и аз тръгвах да тичам след тях.Пода на помещение скоро беше заринато с какво ли не та направо нямаше къде да се стъпи,но да си призная беше забавно.Даже доста.Бих го повторил!И то не веднъж.
Вратата на гаража се отвори и аз погледнах натам.На прага стояха Дженифър и Джон.Сетих се,че Джон беше казал да не правя бели за да изненадаме Джени....опа.
Тя ме взе в обятията си и ме понесе към къщата милвайки ме.Оооо чувствах се като крал.За благодарност,че ми обръща внимание започнах да я ближа по лицето.Какичката беше доста мила с мен.Мисля,че тя щеше да стане любимия ми човек от семейството.Това обаче не беше всичко...Джон ми даде храна...е аз отделно разлях целия пакет и започнах да се въргалям по пода докато хапвам.Какво по-хубаво от това?За мен - нищо.Мъжът който не спираше да ме гледа не спираше и да повтаря,че съм много лаком.Той пък сякаш не си похапваше...сигурен бях,че и тайно нощем става за да яде нещо.Пък защо иначе бяха онези лампички на хладилниците?!За да ги правят по-скъпи ли?!
Дните минаваха доста бързо,а аз ставах все по-голям и естествено палав.Сигурно нямаше местенце в къщата което да не съм нагризал.Пък и винаги трябваше да инспектирам всичко ново донесено.Ток увиж не става за ядене...и моите стопани се излъжеха да го пробват и се нараниха?!А без тия.Този дом си имаше куче пазач.Мен - Марли.Най-храброто куче от тук Млечния път.Което ме навеждаше на въпроса...дали млечния път беше изцяло от мляко?Дали имаше такъв път,но с кучешки гранули и месо?Ах...кучешки мечти и сънища.
Докато си млясках сладко сладко мислейки си за вкусотии чух за пореден път името си и то с онзи тон който значеше,че съм направил някоя беля.Оооо...това не беше добре.Огледах се къде да се скрия...под масата.Засилвайки се леко изгубих контрол и събрах килима след което леко блъсках масата и всичко от там падна на земята.
Опа!Не бях аз!Килима беше виновен...пък и тази маса какво ми се пречка на пътя?!
Дженифър поклати отрицателно глава и се намуси.Наистина правех доста бели,но това беше в кръвта на всяко куче...тези неща бяха част от нас.Бяха талант.Талант които някои като мен бяха развили повече от другите и то в още ранна възраст.Донякъде бях доста горд със себе си.Би трябвало и моите стопани да бяха горди с мен...поне аз ако имах куче като моя милост бих се чувствал горд.
През един слънчев ден бях решил да се позабавлявам като взех едно нещо на моята стопанка.Тя тръгна след мен в опит да ме хване,но и аз не стигнах далеч.Блъсках се във вратата.Ах тези врати...,но пък това наведе стопаните ми на мисълта за кучешка вратичка.Така и измъкването ми с най-различни неща в уста беше по-лесно.Веднъж поднесъл пуйката за Денят на Благодарността започнах да прескачам от двор на двор по съседите,а стопаните ми след мен спринтираха в жалки опити да ме догонят.Това обаче не беше всичко.Тези спринтове,подскоци и посещения на съседите се повтаряха всеки ден с различни неща.Дали дрехите на Джени или някоя папка на Джон или някоя апетитна мръвка.
Вече бях станал доста голям и силен.Четиридесет килограма чисто куче.Това както се досещате предполагам означава и ,че правя двойно повече бели.Пък и разходките със семейството ми ставаха все по-забавни.Аз тичах напред,а те тичаха зад мен.Грижех се за фигурите им и както се виждаше те бяха идеални.А и да си призная - обичам танците вечер с Джени докато чакаме Джон да се прибере от работа.Бях ли споменал,че той беше започнал да пише рубрика главно за мен?!Виждате ли как един домашен любимец може да спаси работата на един човек!Ние можем да ударим музата на някого до такава степен,че да види звезди посред бял ден.Точно както направих и аз.Виждате сами ,че всички тези бели които правя си имат и скрит замисъл...може би.Или това го използвам само като оправдание?!Мисля,че е второто,но тихо не казвайте на Дженифър и Джон.Не искам да ги обидя.Все пак те са толкова мили с мен макар да съсипах половината къща и не само.
Всички казваха,че съм много лошо куче,но дали наистина беше така?!Аз просто бях леееко непослушен.Но когато погледнете в големите ми кафяви очички...можете ли да си помислите,че сладурче като мен е лошо?Не нали...и аз така мисля.Веднъж обаче ми казаха,че съм непоправим.В кучешкото училище.Аз просто исках да покажа какво умея и,че съм по-добър от останалите кучета,но онази жена ни се навика и ни изгони.А аз само лекичко я докоснах...или по-скоро я съборих на земята и така да се каже "лекичко" и се нахвърлих,но това си беше инстинкта на хормоните.Пак не бях виновен аз.Така,че....както виждате аз съм едно добро куче.Куче за пример.
Обаче да ви кажа...никога не се мятайте на намусена учителка...особено която преподава в кучешко училище.Моята още от началото ми беше метала око.Беше решила,че не и харесвам само защото реших да се движа по-бързо от другите и такива неща.Какво е лошото в това да имаш талант?!Да имаш умения?!Да ги използваш?!Тази жена май не беше чувала за шоутата в които търсят таланти,но някой ден щеше да ме види там и да кажа "Хей...това е Марли онзи сладък лабрадор който за жалост изгоних от своето училище,но като го гледам той е имал голям потенциал.Може би трябва да му пратя по пощата някакво кучешко лакомство" ...или нещо от този сорт.Ама много ме съмнява това да ви кажа.Не ми изглеждаше мила жена която ще ми прати подарък по пощата.А зареди нея бях принуден едва ли не да избягам и то от движеща се кола на натоварен път.И сигурно се чудите защо така...не искахте да знаете къде и защо щяха да ме водят.Общо взето думата "кастрация" доста ме плашеше и не исках да се запознавам с тази кастрация или да я виждам.Можех да мина и без нея...по мое мнение.Джон също не беше кой знае колко съгласен.Явно беше нещо лошо...Джени от друга страна имаше точно обратното мнение.Накрая просто не издържах и се наместих на предната седалка и после през прозореца.С предните крака по асфалта,а задните ги държеше Джон.Общо взето беше добро упражнение стига да не те беше страх.А мен лееко ме беше страх,но от кастрацията.Макар и да не знаех какво е това....когато обаче стигнахме ветеринарната клиника разбрах,че ще е нещо лошо и болезнено.Направо ми се дови.Изход за бягство нямаше...след като ме сложиха да легна на масата и ми биха някаква инжекция...от там нататък не помня нищо.Не помня коя е Кастрация и дали въобще съм се запознавал с нея...,но не ме и интересуваше.Важното беше,че после се прибрах у дома направих няколко бели и потанцувах с Джени.Един обикновен ден....или по-скоро вечер защото деня определено не беше обикновен.Да не говорим,че ми отне доста време да се съвзема от упойката.Даже мисля,че бях спал цял ден...или година?!
Това обаче не е всичко...месеци по-късно Джон и Джени чакаха първото си дете....като не броим онова което изгубиха.Това ме навежда и на историята с моята бавачка която ме гледа известно време.Това момиче не беше наред.Бяха и оставили някакви насоки относно мен и тя уж ги четеше,но Джон и Джени никога не ми бяха позволявали да правя тези неща които тя ми позволи...като да пия вода от тоалетната,да ям дивана и да се качвам върху него...да влизам в банята и под душа докато те се къпят...всичко това го правех дни наред...,а да не говорим за гръмотевичните бури.Мразя ги.Най-ужасното нещо.А този път имаше доста такива.По цели нощи лаех,виех и скимтях...направо не можах да мигна изобщо.Бях обаче доста доволен когато стопаните ми се върнаха.Къщата беше точно както исках за посрещането им - дивана разкъсан,доста неща съборени и прочее...общо взето идеална.Посрещнах ги с махаща опашка и веднага се затичах към тях.Това си беше то.Семейството.Те бяха единствени и неповторими.Идеални.Моите хора.Обичах ги и те ме обичаха.Това беше важното.
Скоро се появи и първото бебе на моите стопани.Патрик.Беше доста симпатичен младеж.Помня,че в нощта когато се роди аз се занимавах с един кокал залъгалка и после бях заспал.Събудих се от шумът на колата...тогава Джон ми каза,че след малко ще вкарат бебето.Нямах търпение да го видя.Същата нощ бях готов да браня Джени с цената на всичко.Бях усетил случващото се.Знаех,че това е важно за нея.Даже на Джон едва позволявах да я пипа макар,че знаех,че той няма да я нарани.Е бях принуден обаче да оставя това си дело за да отиде стопанката ми в болница за да роди първото си детенце.
Когато го внесоха в малкото му кошче и го оставиха на масата аз доста се засилих и на Джон му се наложи дам е спре.Виждах,че леко се притеснявах да не нараня бебето зареди буйния си характер.Еее стига..не бях чак толкова лош.Доближих муцуна до бебето и замахах с опашка.Патрик.Името доста му отиваше според мен,но това не беше всичко.Скоро се появи и втория им син - Конър.Това доста изненада всички ни.Две деца,един съпруг и едно куче.Да...на Джени определено не и беше лесно,но се справяше.Трудно,но се справяше макар да имаше доста откачени моменти та чак да ми се наложи да спя в нашия познат Себастиян.
След като се роди и Колиин ние се преместихме в нова къща която беше доста голяма.Още от самото начало се почувствах у дома си като бутах една статуя.Това беше то.Домът.Тичах нагоре-надолу и всеки ден чакаш Патрик и Конър да се приберат от училище.Всичко изглеждаше идеално.Годинките ми обаче натежаваха....бях вече доста стар,но това не ми пречеше на игрите.Особено когато дойде зимата.Правехме на двора снежен човек който аз после развалих...децата правеха ангелчета.Скачахме наоколо и се замеряхме със снежни топки.Всичко беше доста хубаво.Снегът определено ми харесваше,но беше доооста мокър.Но колкото бързо дойде така си и отиде.Отстъпи място на по-топлото време...,а аз се чувствах доста зле.Тогава Джон ме заведе на ветеринар.Беше се оказало,че имам лек проблем,но благодарение на милата компетентна жена се оправих.Така продължих да чакам децата след училище на спирката и да правя компания на Колиин.Танцувах с Джни и правех бели които да не се харесат на Джон.Ежедневието общо взето като включим и разходката с Джон в покрайнините която ми ставаше все по-трудна.Започвах да се движа все по-трудно....вече бях доста стар и Джон трябваше да ме изчаква.Каква ирония...преди аз тичах пред него,а сега той вървеше пред мен.За разлика от моите спринтове той обаче ме чакаше и поущряваше да правя крачки.Истински приятел.Помагаше ми с каквото можеше...дори се прибра от работа в онзи ден когато бях изтощен и легнал под дървото.Патрик и Джени ме бяха вкарали в къщата докато се прибере Джон.След това отново посетих ветеринаря.Колиин ми беше оставила любимата си играчка чието ухо бях изял.Колко мило от нейна страна.Винаги щях да помня това момиченце.Нейната сладка усмивка и сладкото и личице.Това важеше за всички тях.Казвам го защото мисля,че времето ми вече беше дошло...нямах повече сили и се надявах семейството ми да го разбере.Джон беше с мен през цялото време и ми говореше.Последните му думи бяха наистина мили.Щях да ги запомня.Радвах се,че ги чувам.Направо ме просълзиха.Надявах се децата да не тъжат и да вярват,че всички кучета отиват в Рая и аз ще ги наблюдавам все от някъде....да знаят,че ще съм до тях макар и не телом,а само духом...припомних си всеки един от тях и срещата ми с него.Красивата Джени която ме беше прегърнала,Джон с който карахме кола,Патрик който беше донесен в малко кошче и после по същия начин Конър и Колиин.Как растяха пред очите ми тези деца и с колко любов ме даряваше цялото семейство.Моето семейство.С тази последна мисъл очите ми се затвориха и пред мен настана мрак и после светлина с което живота ми приключи.С тази последна мисъл за което семейство.
Пп:Надявам се някой все пак да прочете това...просто точно за това ме удари муза...нещо като фен фикшън на Марли..представено през неговия поглед макар и на части да е доста голяма боза,но филма го гледах преди известно време и не помня с подробности всички части...Надявам се не е проблем,че публикувам това тук...просто за хората които няма какво да правят и им се чете нещо - заповядайте. :)
За да използвате тази функционалност, трябва да в вашия профил, ако нямате такъв може да се регистриране!
Вход Регистрация