Приказка

Момичето-рис

 Живяли някога край едно малко градче, близо до гъста гора, мъж и жена-съпруг и съпруга. Мъжът се казвал Тайлър, а жената притежавала красивото и леко мистериозното име Муншайн. Но мистиката не свършвала само с името на съпругата.  Това семейство криело строго пазена тайна, която никой друг не трябвало да знае. Муншайн можела да говори с рисовете.  Ако някой разбере, щяло да я обесят. Това, обаче, не ги притеснявало, защото знаели, че никой не е виждал Муншайн с дивите котки, следователно, никой не знае тайната й...
  И така, те били много щастливи. Муншайн често ходела при рисовете и никой (освен Тайлър) не знаел за това. Те чакали първото си дете и  щастието им било безкрайно, но един ден, всичко щяло да се промени. Докато Муншайн била в гората с рисовете, а Тайлър-у дома, къщата била нападната от разбойници. Тайлър бил отвлечен никой не го видял повече. На следващият ден, Муншайн родила момиченце. Тя отишла в гората при рисовете, за да им представи своята дъщеричка.
-Това е Шадоу-каза тя и показа детето си на дивите котки…

 Муншайн дори и не подозирала че един ловец я наблюдава. Тя всеки ден отивала в гората при рисовете заедно с Шадоу, а през цялото това време ловецът я наблюдавал. Но той не запазил видяното в тайна...

  След не повече от 2 дни, цялото градче говорело за това. Хората започнали да измислят какви ли не врели-некипели за злощастната Муншайн-че е призовала горски дух, че е забелязана да прави някакво заклинание  и че самата тя се е превърнала в рис. Но клюките не са най-лошото нещо, което гражданите причинили на самотната майка-те планирали да я обесят.

 Жителите на града не го планирали дълго и една вечер те тръгнали към къщата на Муншайн с глутница свирепи кучета и всевъзможни оръжия - ножове,пушки и т.н. Докато вървели към малката къща те вдигали много шум. Муншайн ги чула. Знаела много добре какво става и първата й реакция била да вземе Шадоу и да се избяга в гората. Тя бягала, бягала, но знаела, че не може вечно да бяга и някой ден, ще я заловят заедно с дъщеричка. Затова, тя отишла при рисовете. Оставила Шадоу на земята. Обърнала се към дивите котки и им казала:

-Грижете се за нея!

 Рисовете само изцвърчали, но Муншайн знаела отговора им. Той бил „Не се притеснявай! Ще я отгледаме като свое коте.” След това, Муншайн побягнала към най-гъстата част на гората...

 ...Годините минавали и Шадоу пораснала. Рисовете, както обещали, се грижели за нея, като за едни от техните рисчета. Шадоу се мислела за дива котка-дори знаела дори как да ловува. Веднъж, един овчар се разхождал из гората и видял Шадоу. Приближил се до нея, а тя се отдръпнала назад. Човекът я попитал:

-Как се казваш?

Но тя не му отговорила, защото не знаела как да говори. Овчарят я прибрал у дома. Представил я на своето семейство. Настанили Шадоу и й измислили ново име-Ан. Всички я обсипвали с внимание и я учили как да бъде човек. Показва ли й как да се храни с прибори, как да се грижи за външния си вид и пр. Шадоу трудно схващала. Най-трудни били опитите да  научи човешката реч. Тя така и не придобила тези умения. Седяла там около месец, но така и не свикнала с този начин на живот. Чувствала се е като в клетка. Решила да избяга. Една нощ, докато всички спели, Шадоу се измъкнала през прозореца се отправила към гората. Никой не я усетил. Чак на сутринта разбрали, че я няма. Издирвали я 2 седмици, но от нея нямало и следа.Но тя е добре. Сега Шадоу е у дома при своето семейство, там, където се чувства свободна...

 И до днес, докато се разхождате из гората, можете да видите Шадоу, но това е малко вероятно, защото тя е като рис, като сянка, която се промъква тихо край дърветата, с цел да остане незабелязана...