Николета Балабанска: В България любовта към животните е само по Animal planet

В България любовта към животните е само по Animal planet, тя се гледа, не се възпитава, нито подкрепя.

Във всеки български град може да се види не една подобна гледка – безчет безпризорни кучета, които са навсякъде – мразени, гонени или “дарявани” с безразличие. Докато в цивилизованите демократични държави кучето наистина е пръв приятел и помощник на човека.

Защо обичаме животните си толкова, че в бедната си проблемна държава не пишем жалби за нашия живот, а за смисъла на техния. Защо за тях ставаме господари на съдбата си, отказваме разпоредби и се борим за правда с институциите? Отговорът е прост. Защото единствено за тях отговаряме самите ние. Защото за малкото кученце или котенце, което вземаме вкъщи, ние сме цялата власт и целият живот. За децата ни има здравни и социални институции, министерство на образованието, за тях има детски градини, училища и други образования за живот в обществото, с които не можем да се борим, дори и да искаме.

Тези институции са част от измисленото ни съществуване на втора ръка хора, с претенции за демократи, за европейци, за човеци в този свят въобще. За себе си, за родителите си, за наследниците си се подчиняваме на правила, търпим лишения и не протестираме, защото цяла една система за държавно регулиране организира нашия живот. Държи го в омагьосания кръг на загриженост за проблемите без реална такава.

За животните обаче няма дори илюзия за загриженост. Всеки собственик на домашен любимец знае безпределно ясно, че неговото животно е само негов ангажимент.

От разхождането на кучето в студ и виелици, от храненето и лекуването на всяко домашно животно, от ваксинирането, обезпаразитяването, ресането и какво ли още не до погребването му в собственоръчно изкопан гроб някъде в горите край града всичко е само негова грижа.И човекът го прави, защото обича животното и защото то го обича – безкористно, безмълвно, без претенции и очаквания. Защото, както те обича едно куче, да речем, никой човек не може да те обича. Любимецът те посреща на вратата с усмихната муцуна и размахана опашка, подскача от радост, завира се в краката ти, носи ти пантофите и те гледа влюбено… и не иска нищо в замяна.

Не пита за пари, не се нервира на живота, не дразни с настроения, не е изморен, навъсен или пък отчаян. Не те затрупва с проблеми, не те кара да говориш и не те измъчва с въпроси. Заравяш ръка в топлата му козина, погалваш главата му, сипваш му паничка храна и се чувстваш човек. Голям, силен, любящ и даряващ. И оценен. Най-вече обичан.

И за това, че хората тук са сами. В обичта си и грижата, в желанието да са добри стопани и отговорни хора. В България въпросът за хуманността, свързан с отношението към животните, не стои на дневен ред. Той е забравен някъде между прехраната, оцеляването и остаряването на нацията. Обичта към животните е само по Animal planet. Тя се гледа, не се възпитава, нито подкрепя. В обществото дори се насажда отрицателно отношение, особено към кучетата. Всяка трагедия с ухапан човек се разисква в медийното пространство със злост най-вече към животното. Ограниченият, безотговорен негов стопанин-престъпник остава винаги ненаказан. Само в ръцете на такъв човек кучето е смъртоносно оръжие, в добрите ръце би било просто любимец.

Клошарите по улиците съжителстват с кучетата. Из боклуците се ровят и едните, и другите. Кучетата са повече. Лежат навсякъде, просят храна, пазят територия, лаят, хапят. Изобщо държат се като кучета. За което са обвиняеми. Но какво правят на улицата безпризорни, гладни и премръзнали? Защо мършави кученца подтичват подир майка си или се боричкат в калта в своето кучешко щастие? Защо пред очите на децата ни сакати и изпосталели животни обикалят домовете ни, спят свити на кашон пред магазините или лежат премазани на асфалта. Функцията на природозащитните организации в България е на оплаквачки пред гроба на хуманното отношение към животните. За друго не намират сили. Държавата е гробокопачът. Държавата и общинските структури, които усвоиха милиони и кастрираха, “приютяваха” и какво ли още не бездомните животинки. Дори ги убиваха. И продължават. Да злепоставят себе си, да измъчват животните и хората на България. Единствената човешка алтернатива, подсказвана ни и подкрепяна нееднократно от Европа за ужасяващия проблем с безстопанствените кучета, е повсеместната им кастрация. Наблюдение и контрол върху популацията и недопускане на възможност за размножаване – във всяко село и във всеки град. Налагане на цялата тежест на закона върху недобросъвестни собственици, изхвърлящи животни на улицата. Парите за такава мащабна кампания все още изтичат през пръстите на корумпирани и недобросъвестни отговорни фактори. Глутници животни се събират необезпокоявани в крайни квартали и изоставени райони. В акциите за прибиране на кучета за кастрация често се ловят вече кастрирани и спокойни животни.

За тях отново се осчетоводяват средства без никаква дейност.

Всяка община знае къде по нейната територия има групи от животни. Тяхното състояние и действия са лесно проследими. Във всяка администрация има служители, отговарящи за околната среда, и т. н., чиито заплати плащаме ние. И за кастрацията на кучетата сме си платили, както за събирането на боклука, както и за да живеем достойно. И ако не можем да го правим, защото ни държат на прага на бедността, то поне можем да запазим човещината си и да не мразим бездомните, защото и те като нас са само потърпевши. И то без никаква алтернатива. И можем да възпитаваме децата си. Да не извръщат глава, да не бягат, пищейки, да попитат и поискат да погалят животно. Да нахранят животно. Да поиграят с него. Да му бъдат приятели… за да станат Човеци.

Източник: Nikoleta Balabanska

Първи български зоопортал