Един странен ден
-Ставай, Селена!-чух гласа на жената, която ме бе осиновила.Или иначе казано приемната ми майка.
-По дяволите!-измърморих недоволно аз и отметнах чаршафа от тялото си.Вън валеше, което бе доста необичайно за август или въобще за цялото лято.-Ставам госп...тоест мамо!
-И побързай-закуската е до седем и половина!-станах от леглото и се облякох къси панталонки и черен суитшърт и отидох в банята.Заключих и отидох до мивката.Погледнах се в огледалото-синината от вчерашния удар я нямаше, незнайно как, единственото сиво-синьо нещо на лицето ми бяха очите.Започнах да сресвам черната си вълниста коса, падаща до раменете, а след това я вързах на висока конска опашка.Измих зъбите си и излязох.Слязох тичешком по стълбите и отидох в кухнята.Там, седнал на един от столовете и качил крака на масата стоеше "брат ми".Той бе син на приемните ми родители и се казваше Майкъл.Бе ужасен.Мразех го, защото винаги се опитваше да ме изкара виновна за своите глупости.И успяваше.Миризмата на изгорени палачинки отвлече вниманието ми от себичната му усмивка.
-Я, синината вече я няма.Хм, изглеждаш ми...по-бледа от обикновено, скъпа.Да не би да ми крадеш от дрогата, а?
-О, я стига, Майкъл!И двамата знаем, че имам да правя още мно-о-о-о-го неща в този живот, а ти не.Не искам да се самоубивам, докато си мисля, че съм добре.А и не искам...да изглеждам, ами нали знаеш, като теб-и след тези думи се случиха две неща-Майкъл скочи от стола и заби юмрука си в лицето ми, а аз го изритах...и той отлетя право в отсрещната стена...буквално се заби в нея.Изтичах извън кухнята и се качих в стаята си.Седнах на леглото задъхана и уплашена-откъде имам толкова сила?Докато размишлявах чух викове, идващи точно под прозореца ми:
-Отвори прозореца!-погледнах иззад пердетата и видях момче на петнайсет-шестнайсет години с къси панталони и червена тениска да скача по мократа трева.Без да знам какво правя отворих прозореца.-Пази се!
-Ъм-измърморих и се отдръпнах от прозореца.Надникнах, за всеки случай и видях, че прави две крачки назад, свива крака и...скача!Хвана се за перваза на прозореца и започна да се набира нагоре, като се изтласква с крака.Изведнъж се подхлъзна и се уплаших, че ще падне, но се задържа и се качи.
-Здрасти, аз съм Крис.Ти си Селена, нали?
-Да...
-Ох, добре че действам по инстинкт, трябваше да си в съседната къща, но реших, че си тук.
-Това е...добре?-казах аз и започнах да го разглеждам-беше мокър, явно бе стоял доста на дъжда.Черна къса коса и доста тъмни кафяви очи.
-Доста добре, при това.Нося ти писмо от родителите ти и идвам да те отведа в Касъл Норидж.
-О, аз не мога да ходя в Англия.
-Хаха, това, чернокоске не се намира дори близо до Англия-засмя се той и ми подаде един малко скъсан плик.Отворих го и зачетох:
Селена, ако четеш това, значи вече си на петнайсет и трансформацията ти вече е започнала.С баща ти се надявахме да видим как израстваш и се превръщаш от млад вамир в истински боец, но...обстоятелствата са такива...ще учиш в най-добрата академия за такива като теб-"Седемте Луни".Там ще ти бъде много интересно-най-накрая някой ще те разбира.
От мама и татко.
-Това е...това е...
-Силвър идва, хайде-каза Крис и отиде до прозореца.Погледнах през него и видях една птица.Не, не беше птица а...
-Това...какво по дяволите е това?!
-Добре дошла в моя свят...нашия свят.Пегас, Сел.Това е нашият превоз.
За да коментирате, трябва да влезете в своя профил. Ако нямате регистрация, можете да създадете нов акаунт.
Вход Регистрация