Ще започна от срещата ни.Беше юни месец, 2012 година.Слънцето ме накара да изляза.Извиках приятелите си и отидохме на центъра.Пръскахме се с вода от малката чешма пред читалището.Стана към осем часа.Светло още.И тогава ги видях-две малки кученца, свити до коша за боклук.Приближихме се-уплашиха се.Приятелите ми се дръпнаха настрана, а аз отново се приближих.Едното женско, а другото-мъжко.Женското се плашеше от мен.Но мъжкото ме погледна в очите.Усещах всеки удар на сърцето си.То се приближи към мен.Протегнах ръка-подуши я, а след това я близна и замаха с опашка.Тръгнах-той ме последва.Другите искаха да го пипнат, но той се скри зад мен.Хитър ход-реших, че името Фокс ще му отива.Взех го на ръце и го занесох вкъщи.Не ми позволиха да го задържа, изгониха го. Мина лятото, дойдоха септември, училището, желаният хладен ветрец...Помнех го.Исках да го видя.Надявах се на една случайна среща...И тогава се случи.След първият учебен ден бях потисната, не познавах никой, нямах приятели.Изведнъж той ме събори на земята.Изумих се-беше пораснал, а също и ме помнеше!Изправих се.Прегърнах го.Чух сърцето му.Разбрах, че има нужда от любов и приятелство и реших да му дам и двете.Имах сандвич, разделихме си го.Тръгнах към къщи, а той ме последва.Докато вървяхме по пътя минаха цигани.Той се страхуваше от тях и точно като в деня на първата ни среща застана зад мен.И аз се уплаших, но реших, че трябва да съм смела и за двама дори.Те ни подминаха хилейки се.Погледнах го-приличаше ми по характер на едно куче, което също се прибираше с мен(в София), но отровиха с антифриз.Реших да не е Фокс, а Боби Фокс.Продължихме.Стигнахме до моста, когато видях едно огромно черно куче.Уплаших се, наистина, но изведнъж Боби застана пред мен и заръмжа.Учудих се.Това беше същото куче което се бе уплашило от циганите и се бе скрило зад мен.Сега аз бях зад него.Черното куче се отдръпна и избяга.Реших, че отсега нататък аз ще го защитавам от хората, а той мен-от кучетата.Продължихме до вкъщи.Казах му, че се разделяме, но че утре пак ще се видим.Гледаше ме умно.Като човек.Влязох и изтичах към къщата в която сме през деня.Нямаше никой.Взех две филийки хляб, намазах ги с пастет и тръгнах да му ги нося.Не очаквах да е там-само се надявах.Но той стоеше и гледаше към вратата.Излязох, дадох му ги и му казах "Върви, Боби!Утре пак ще се видим".Той взе филиите в уста погледна ме и тръгна.Влязох вкъщи, след като го изгубих от поглед.
Историята е истинска!Ако искате да продължа да пиша за приключенията ни, споделете в коментарите!
За да коментирате, трябва да влезете в своя профил. Ако нямате регистрация, можете да създадете нов акаунт.
Вход Регистрация