Пришпорвах бясно черния жребец.Имах чувството, че лети.Сълзите не спираха да се стичат по лицето ми, усещах соленият им вкус в устата си.Изведнъж пред очите ми се появи образ на Файр-жизненият млад вълк, хапещ Сноу, проблясваща огнена топка, играеща си с Муун...златиста глава, ближеща раните на Шоко.И се върнах в реалността.Чух изскимтяване и видях, че шоколадовия вълк тича до мен.Погледна ме, само за секунда, но видях тъгата в очите му.Извърнах се и затворих очи, като оставих Посейдон да води.Знаех, че мога да му имам доверие.Заслушах се.Не чувах тропот на други копита, не чувах меките стъпки на другите вълци.Явно не можеха да ни настигнат.Отворих очи.Конят бе спрял, но мускулите му още потръпваха от бесния галоп.Вълкът бе седнал кротко до него, а езикът му висеше между зъбите.Чух тропот на копита и слязох от коня.Изтичах към вратата на къщата и влязох.Прекосих набързо стълбите и влетях в стаята си.Заключих.Седнах на леглото.Очаквах отново да заплача, но сълзи не се появиха.Просто седях на леглото и гледах през прозореца.Чух, как някой извика името ми.Два, три, четири пъти...не отговорих.На вратата се почука.
-Джулс?Джулс, няма да влизам, аз...не искам да те притеснявам.Само отвори на Шоко...ние сме долу-каза Дан, а след това чух тропот по стълбите.Отворих вратата и видях шоколадовия вълк седнал, търпеливо чакащ пред нея.Прегърнах го, притиснах челото му към моето и му прошепнах:
-Ще се справим-погледнах го в лешниковите очи, той също впери поглед в моите.Влязохме в стаята и отново заключих.
Шест часа.Главата на шоколадовият вълк бе в скута ми, спеше непробудно.В този момент се радвах, че не отказах да има мини хладилник в стаята ми.Пиех студена вода и ядях шоколад.Оставях парченцата да се разтапят в устата ми и четях.От време на време погалвах меката козина на вълка, почесвах го зад ушите или го поглеждах.Дишаше спокойно и равномерно.Аз вече не плачех.Исках, но...не можех.Отпих глътка студена вода и станах.Вълкът отвори очи и ме погледна преценяващо.
-Само ще си взема един сандвич-обясних аз и той, сякаш разбрал ме, легна отново и затвори очи.Отворих малкият хладилник, но там нямаше сандвич.Имаше само някакви бонбони.Трябваше да сляза долу...отидох до вратата и затихнах.Чуваше се смях и звук на някакво телевизионно предаване.Как можеха да се смеят?!Ядосах се.Отворих бавно вратата, а Шоко изскимтя.Бе усетил, че съм ядосана.-Ш-ш-ш-ш!Тихо, момче!-запътих се към стълбите.Стъпвах бавно, предпазливо, защото знаех, че някои стъпала скърцаха.Вълкът вървеше бавно след мен, стъпваше с лека, присъща само на вълците, дебнеща походка.Тъй като всички бяха в хола,вратата бе отворена и кухнята се намираше до него, трябваше да съм наистина тиха.Докато минавах покрай хола ги погледнах.Мълчаха.Баба плетеше, дядо гледаше телевизора, Дан и Тай си шепнеха.Не се смееха, било е от телевизора.Сълзите ми напираха, за това се шмугнах в кухнята.Отворих фризера.Сладолед.Точно това, което ми трябваше...нормалните момичета ядат сладолед, когато ги зарежат.Аз ям сладолед, защото убиха вълк, който живееше при мен над половин година...
Качих се горе.Седнах на леглото, а Шоко отново легна и положи глава в скута ми.Замислих се за Файр, за глутницата.Дали беше правилно?Всичко това, гледането на вълците в къщата?Привързването ми към тях?Дали Файр не бе умрял, защото се бе научил да се доверява на хората?Аз бях виновна.За всичко.Погалих главата на шоколадовия вълк в скута ми и той примижа.Но пък те не харесваха всички...и все пак бях виновна!Бях.Но стореното, сторено.Трябва да се погрижа това да не се случва повече.Още щом доведох раненият Сноу станах отговорна за него, после и за глутницата.А сега не трябваше да плача или да стоя затворена в стаята и да ям сладолед.Живота продължава и трябва да свикна с това.Трябва и да се погрижа за глутницата.Погалих отново вълка и отместих главата му.Приближих се до вратата, но не я отворих.Вълкът стана и слезе от леглото.Наклони глава и ме погледна изпитателно, както само животно може да гледа, сякаш ме обвинява, може би.
-Какво?Трябва да сляза някога, нали?Не мога да го карам на сладолед и самотен живот тук-вдигнах рамене.Отворих бавно вратата и тя изскърца.Вдишах дълбоко и издишах шумно.Тръгнах към стълбите, заслизах бързо, а вълка тръгна след мен.Преди да вляза в хора въздъхнах.
-Джулиет, как си, момичето ми?-попита притеснено баба.
-Ще се оправя, но трябва да намерим кой е убил Файр, защото убиеца може да се върне и да избие глутницата!
За да коментирате, трябва да влезете в своя профил. Ако нямате регистрация, можете да създадете нов акаунт.
Вход Регистрация