След като чуха новината за издирването си, тримата герои и кучетата им седяха на едно място като вцепенени.Най-бързо се окопити Елена, която разсея другите с думите:
-Е, поне вече ще сме известни в училище...-усмивката й бе фалшива, но момчетата не го забелязаха.
-Да продължаваме...до вечерта трябва да сме стигнали до гората...-каза с отпаднал глас Зак и тръгна напред.
-Нека отвържем кучетата, няма да избягате, нали?-обърна се пребледнял Итън към трите кучета.
-Не, честна кучешка!-извика Боби.
-Хайде, отвържете ги-каза Елена и махна каишката на Боби, като след това я прибра в раницата си с повода.Момчетата направиха същото и продължиха мълчаливо пътя си...
Елена заоглежда нивата отново.Този път погледът й беше по-проницателен, за това видя няколко красиви синьо-зелени птици, два черни като въглени гущери и няколко диви хамстерчета, носещи царевични зърна в бузите си.Видя също и много скакалци с разнообразни цветове по крилете и тялото.На няколко пъти странни мисли минаха през главата й:
-"Ами ако ни хванат?!Ако завършим като бунтовниците през двехиляди триста и девета?!Или...ако някой от тях двамата отиде на страната на врага?!"-после обаче спря да мисли за това и продължи да се оглежда.Изведнъж един спомен, незнайно откъде дошъл, профуча през мислите й, проряза реалността... -Скъпата ми Елена, Джон виж й очите, толкова е красива!-възкликна жената, надвесила се над бебето.
-А къдриците?Взела ги е от теб, Сара!Толкова красива коса има, прелестен цвят!-каза Джон и погали бебето по главата.
-Толкова е красива...-замислено рече Сара.-Не искам да я оставяме на тези хора, Джон...не искам.Дори така да ме е посъветвал самият Ерей.Тя е наша Джон!
-Не ставай глупава, Сара.Сарна каза, че това ще е най-доброто бъдеще за нея...дори далеч от нас.
Изведнъж споменът изчезна, Елена се спъна в един камък и падна, върна се в реалността.
-Хей, добре ли си?-попитаха Зак и Итън докато й помагаха да стане.
-Да...предполагам.Продължиха да вървят.Изведнъж вълна от спомени заля този път Итън.
-Да-а-а-а...той е от Тримата Избрани-каза Сарна и помилва синеокото бебе по главата.
-Сарна, не е той...ако е той ще умре!-зарида майката на бебето.
-Не можете да попречите на Съдбата...-каза мъдро Сарна.
-Но...точно той, единственият ми син?-възкликна мъжът.
-Ще разберете...когато му дойде времето, ще разберете-каза Сарна и излезе.
Споменът се промени...
-Итън?Ти си Итън, нали момче?-попита една старица.
-Да, госпожо-каза десетгодишното момче и подаде ръка за запознанство.
-Пораснал си...-каза загадъчната жена.-И очите ти...вече се отличават от тези на другите.Скоро ще се случи... много скоро-каза загадъчно и продължи пътя си.
Итън не разбра защо тези спомени го връхлетяха така изведнъж.Той се огледа.Гледката на величествената гора бе прекрасна.
-Е, стигнахме-каза победоносно Зак.Слънцето вече клонеше към залеза и тримата трябваше да стигнат колкото се може по-навътре в гората, за да са в безопасност.
Зак се огледа-гората допринасяше за леденото му спокойствие.Зеленината бе в контраст с блестящите му лилави очи.Гледаше птиците по дърветата-леки, бързи, красиви...искаше му се да е като тях.Но не беше.
-Да спрем тук?-предложи Елена.
-Хм, не знам...-каза нерешително Итън.
-Слънцето почти залезе, така че трябва да спрем искаме или не.Трябва да си направим подслон и да запалим огън.Ще заложим и няколко капана, трябва ни месо-каза Зак и затърси с очи добро място за подслонът.
Бегълците вече се бяха установили.Бяха напалили огън.Светлините от пламъците му галеха лицата на тримата герои и на трите кучета.
-Сега какво?-разчупи леда Боби.
-Мисля, че трябва да хапнем и да поспим-каза Лизи и сложи глава на лапите си.
-Хей, хората, на вас говорим!-извика Джовани и побутна с муцуна замисленият Итън.
-Ъм, да, да ето-каза той и извади хляб и консерва с пиле от раницата си.Хапвайте, приятелчета.
-М-м-м-м, пиле!Вкусно!-каза Боби и се облиза.-Ами вие няма ли да ядете нещо?Цял ден сте на крак, все пак...
-Да, ето, ядем-каза Зак и при тези думи захапа една от филиите без желание.Спътниците му направиха същото.
-Кой ще пази?-каза изведнъж Елена.
-Ние-каза Лизи спокойно.-Кучетата имат по-добре развити сетива от хората и дори да спим ще усетим ако идва опасност.
Всичко вече се изясни и тримата бегълци легнаха на мекият мъх.Елена и Итън заспаха бързо, но Зак се пренесе в своето минало...
-Много красив син имате, госпожо Санддъри-възкликна жената и се усмихна на десетгодишното чернооко момче.-Има доста необичайни на цвят очи, кога е роден?
-На...трети варнис, трихилядната година-каза притеснено майка му.
-Сигурно бъркате...тези...децата родени на тази дата бяха убити-каза пребледнялата жена.
-Керъл, тръгваме!-каза чернокосият мъж до Зак и грабна палтото си.
-Вземи Закъри и ме чакайте на площада...
Споменът изчезна.Сълзи закапаха от лилавите очи на Зак...той знаеше как да бяга...винаги бе бягал...
За да коментирате, трябва да влезете в своя профил. Ако нямате регистрация, можете да създадете нов акаунт.
Вход Регистрация