В много евразийски митологии вълкът е приеман за родоначалник или за възпитател на родоначалника на племето. Освен древноримския мит за Ромул и Рем, отгледани от вълчица, съществува древноиранска легенда за вълчица, откърмила цар Кир. В китайска хроника от 7 в. за прадедите на тюрките, пък се разказва, че те били изтребени от враговете, освен едно момче, откърмено от вълчица, която впоследствие става негова съпруга и му ражда 10 сина — основатели на тюркските родове. Средазерите са запазени следи от култ към вълка ( Боз Курт - сивия вълк ) ; култ към вълка има и при башкирите — етнонимът башкорт(„главен вълк“) се отнася за огузкия клон на тюркските племена. В монголската митология е известен вълкът-прародител Борте-Чино; айну в Япония също смятат, че водят произхода си от съюза между подобно на вълк същество и богиня. В някои северноамерикански индиански племена битуват аналогични митове за произход от вълци (родовата група кагвантани от племетотлинкит, племето нутка и др.). Според Страбон даките наричат себе си вълци [ δáοι ] , а Херодот казва, че всяка година неврите се превръщат във вълци. Последното се предполага, че е във връзка с годишен ритуал, свързан с намятане на вълчи кожи и поставяне на вълчи маски.
Боговете Зевс и Аполон в древногръцката митология са почитани и с епитета „Ликейски“, т. е. „вълчи“.
Представите за превръщането на човек във вълк са много стари и разпространени. Според тюрките всеки шаман може да се превърне във вълк. Известни са славянските вярвания за хора-превъплъщенци, които могат да се превръщат във вълци — т. нар.върколаци. Подобни вярвания са известни и сред балтийските народи (вилктаки - при литовците) и Западна Европа.
Известно е сведението на кремонския епископ Лиутпранд за Боян Магьосника, син на Симеон, който се „изучил в правенето на магия дотам, че можел изведнъж да се превръща във вълк, както и в най-различни други зверове“. Днес образът на върколака е широко експлоатиран от литературата, киноидустрията и масовата култура изобщо.
В индоевропейската традиция образът на вълкът се разглежда главно като свързан с воините. Троянецът Долон ходи наметнат с кожа от сив вълк, което според някои изследователи има в основата си ритуал, при който воините се преобличат къто вълци. Вълкът има важна роля в култа на римския бог на войната Марс, в скандинавската митология спътници на върховния бог и бог на войната Один са вълците Гери и Фреки, наричани негови „кучета“, в една от сагите берсерките са наричани „ulfhedinn“ или „вълчи кожи“. Едно от прозвищата на Бхима, герой-воин от древноиндийския епос „Махабхарата“, е Врикодара - „имащ вълчи корем“, а прякорът на грузинския цар Вахтанг І Горгослани, означава „вълкоглав“. Представите за вълка и особено за вълчата глутница като единна воинска дружина са разпространени и сред хетите — техният цар Хатусилис І се обръща към войската си с „род на вълка“. Подобни представи са известни и сред сваните в Кавказ. По време на атака тюркските воини имитират вълчи вой, с цел да сплашат врага.
Сред някои славянски народи съществува представа за вълка като унищожител на демони. Така например украинците вярват, че ако гръмотевицата и вълка не унищожават дяволите, те ще станат толкова много, че няма да се вижда земята. Подобно вярване има и сред германците, а руските казаци вярват, че Господ заповядал на вълка да изтребва дяволите.
Същевременно във вярванията вълкът е приеман и като особено опасно, демонично животно, символизиращо злите, заплашващи хората, сили. Типичен пример за това е вълкът Фенрир в скандинавската митология, в която има още два чудовищни вълка - Скол и Хати, преследващи слънцето и луната. Етруският бог Аита, владетел на царството на мъртвите, е изобразяван с „шапка“, направена от вълча глава. Сред инуитите е разпространена представа за чудовищния вълк Амарок, а в митовете на индианците алгонкини се разказва за вълк, брат на културния герой и трикстер Манабозо, който става владетел на царството на мъртвите.
С вълци са сравнявани и поставените извън закона и извършилите особено тежки престъпления спрямо обществото хора. Примери за това са древногръцкият първи цар на Аркадия Ликаон (името му означава „човек-вълк“ ) , тракийката Харпалика ["граблива вълчица"] и др. В Древна Гърция престъпниците могат да намерят сигурно убежище в храма на Зевс Ликейски. На скандинавския Один са принасяни в жертва хора, „станали вълци“, т. е. извършили много тежки престъпления. В древнаИсландия съществува специалния юридически термин „мордварг“, съставен от думите „убийство“ и „вълк“. С него са обозначавани убийците, които убиват беззащитни хора след настъпването на тъмнината и впоследствие се опитват да прикрият престъплението си.
Християнството определя вълка като символ на дявола (Августин Блажени пише: „Кой е вълкът, ако не дяволът?“[1]) и най-вече на еретиците. Апостол Павел сравнява еретиците с „люти вълци“ (Деяния 20:29), подобни сравнения използват и св. Климент Охридски[2], Презвитер Козма и др.
На по-късен етап вълкът преминава в европейския приказен фолклор като отрицателен, често леко глуповат герой.
В българските народни вярвания вълкът традиционно принадлежи към нечистите сили, асоциира се с дявола, смъртта и зимата. Според българските дуалистичнилегенди от средновековната апокрифна книжнина, вълкът е създаден от дявола, а кучето от Господ.
Има обаче и запазени вярвания, че той е най-големият враг на вампири, дяволи, устрели и други свръхестествени злотворни същества. В същите тези апокрифни легенди се разказва, че сътворения от дявола вълк, съживен по божие повеление, се нахвърля върху твореца си, който оттогава е куц.
Подобен мотив се среща и в легенди и приказки от Пирдопско, Самоковско, Охридско и Велешко. Когато се споменават дявол или вампир, обикновено се добавя: "Вълците ги яли", а в редицабаяния болестта е заплашвана с вълк.
Интересно е и вярването от Врачанско, Ловешко, Царибродско и др., че ако най-напред в кошара се промъкне вълк и отнесе овца, това е на добро: овцете ще са плодовити и млекодайни.
Въпреки това основните вярвания на българите, отнасящи се до вълка, са свързани с представата за него като опасно животно. Вярва се, че е толкова лаком, че може да унищожи наведнъж цяло стадо и затова, според вярването, Бог е направил така, че устата на вълка не е отворена винаги. Смята се, че в някои дни и часове челюстите му са „заключени“ и през това време той нищо не може да направи на животните, дори да влезе в стадото между тях.
Според поверията вълчицата ражда само веднъж в живота си. Някъде се вярва, че тя ражда толкова вълчета, колкото са седмиците от Коледа до Месни заговезни и затова, когато този период е малък (т. е. Великден се пада рано, през март), хората са много доволни. В Странджа се вярва, че вълците „се зачеват във великата събота без изключение“, а се раждат на Еремия (Ирминден, празникът на св. Йеремия, 1 май). Има и вярване, че вълчицата не може да забременее докато не яде кучешко месо, нещо изработено по време на Вълчите празници или въглен.
Според вярването вълкът се бои от вол, мечка и стадо от черни свине.
Вълците се движат на глутница, от която най-опасен се смята последния вълк (т. е. този, който не се движи с глутницата, вълкът-единак). В представите на българите това е митичния предводител на глутницата, описван е като куц или еднокрак (срв. с куция дявол) и е наричан Куцулан, Клекуцан, Натлапан или Кривльо.
За да се предпазят от вълците, хората празнуват в тяхна чест т. нар. Вълчи празници. Също така името на животно е табуирано — обикновено вълците са наричани „братя“, „двамина“, „душмани“ и др. подобни. Части от тялото на вълка (кост, зъб, лапа) са широко използвани в магьосничеството и баянията.
В прозаичния фолклор (приказки, пословици, гатанки и др.) вълкът е представен като глупав и наивен, мамен преди всичко от лисицата. Утвърденото му име в тях е Кумчо Вълчо.
Източник: wikipedia.org
За да коментирате, трябва да влезете в своя профил. Ако нямате регистрация, можете да създадете нов акаунт.
Вход Регистрация